Защото беше утре, Недялко Йорданов
Снимка: Защото беше утре, Недялко Йорданов
Сега, като сме двамата непрекъснато в една стая (болничната стая във ВМА, борейки се с коронавируса) – ми се прииска да си припомня това, което ни се случи край морето, на пясъка преди повече от 50 години... А сякаш беше вчера... Всъщност вече се сливат минало и настояще... За бъдещето не трябва да се мисли, то ще си дойде само.
ЗАЩОТО БЕШЕ УТРЕ...
Не беше днес, не беше вчера, защото беше утре...
Вървим по пясъка сами... в една безлюдна сутрин...
Ти - с оня черния бритон, подрязан до очите...
Аз - с оня черния балтон, с яката до ушите.
Отляво зимното море шепти с вълни лилави...
Не беше блян, не беше сън, а бе съвсем наяве...
На двадесет и три си ти... И при това – артистка.
На двадесет и седем аз...И много ми се иска...
Вървим... И беше утре... Двама... Самотни... Нелегални...
Довчера непознати... Утре – порядъчно нахални...
На пук на хорската мълва... Щастливи и бездомни...
И щрака с фотоапарат Градът – да ни запомни.
Да ни разобличи... Да викне... Със пръст да ни посочи.
Процес със незабавна дата срещу ни да насрочи.
Не беше днес, не беше вчера, защото беше утре...
Вървим надясно от морето в една самотна сутрин...
Простена пясъкът под нас... Ах , как да го избегна...
С балтона стръвно те завих, когато кротко легна.
Светът над нас се завъртя... Нагоре и обратно...
И все така... И все така... И все... И многократно...
И ти ми казваш: „Не очаквах! О господи! Добър си!“
И от полепналия пясък балтона ми изтърси...
... Сега стои във гардероба... Молци го ръфат яко...
Но виж! След петдесет години... Отново го облякох...
Недялко Йорданов, Фейсбук профил
Сн.: pixabay