В памет на Никола, Всичко ще бъде наред...
Случайно се запознах с негова приятелка... В деня на смъртта му... Тя отказваше да приеме... Мислеше, че е шега... Разплаках се... Несправедливо е... На 23 години, а вече е звездичка на небето...
П. Георгиева
Беше последното от партидата студентски бебета в нашия курс - роден е половин година след моя син и няколко месеца след като си взехме дипломите от Факултета по журналистика през есента на 1988-а. След малко повече от 20 години открих, че има едно от най-добрите пера и блестящ ум - и стана автор на Webcafe.bg.
Никола Рачев вече не е при нас. Това е текстът, четен преди време в "Пощенска кутия за приказки". Публикуваме го - в негова чест и в негова памет.
Рядко някой се е държал толкова достойно и мъжки, без да мрънка, борейки се за живота си.
Емилия Милчева
Всичко ще бъде наред
Знаете ли къде пиша този текст?
Седя с лаптопа на коленете в болничния кенеф, а отляво се вихри истинска оргия - шест гълъба се шибат на перваза току на 30 сантиметра от мен. Други 10 гълъба затрупват ламарината с гуано. Явно ще трябва да търся вдъхновение в четириметровата планина от загниващ боклук, струпан в двора на болницата.
Поглеждам към Витоша и осъзнавам, че пак гори, от което ми се свива сърцето. В този момент химиотерапевтичният ми запек се превръща в химиотерапевтична диария, придружена с кръв от носа, жизнерадостни гърчове и спазми в мускулите, а вдъхновението ме напуска преди да е дошло.
Но все пак темата е "Всичко ще бъде наред". Това обещание по принцип звучи добре, даже доста добре. Друг е въпросът а) колко километра срещу течението на лайняната река трябва да преплуваш с широко отворена уста; и б) доколко е вярно. Щото вярата в светлото бъдеще те прави неподготвен за болезнената ерекция на съдбата, което води до кървящи разкъсвания на най-неподходящи места. И тогава вече нищо не е наред.
Историята започва като приключение на пенсионер. За няколко месеца изкарах всички болести на света. По едно време почнах да се задушавам като легна, та няколко седмици спах в канапе - седнал и с кръстосани ръце като вампира Бриньон. Финално ме нападна свирепа кашлица, която реших да лекувам с водка, вино и чалга на един двудневен купон някъде по селата. Пневмония, помислих си аз. "Майка ти е пневмония!", помисли си туморът. Пулмологът хлъцна на умряло:
- Няма какво да те лъжа, пич, огромен е. Това е два килограма тумор, това е почти колкото главата ти. Марш на скенер и стискай палци да е дългата клечка - има шанс да е доброкачествен.
Всичко ще бъде наред, викам си аз. Е, да, ама не беше. Честито, дядо Коко, вие сте на 23 години, имате злокачествен тумор колкото новородена косатка, от който се умира. Все още не знаем какъв е точно, 'щото са много видове, но се надяваме скоро да разберем. Добре дошъл в раковата болница, чувствайте се като у дома си.
Станалото-станало, викам си аз, тумор, хумор, важното е да сме живи и здрави. Нема да му се верва къде е попаднал, ще го уморим с пиене и простотия. Лекарите ме предупредиха, че започват много тежка, интензивна и силно токсична химиотерапия, от "която ще ти прилошава, няма да можеш да ставаш от леглото и т.н.", което провокира в мен единствено тих и леко презрителен смях - докторите, ако заподозрат какъв смертелен махмурлук от фалшив алкохол съм преживявал през годините - химиотерапията ще им се види като СПА. Абе да вливат там лайната, да се смалява копелето, пък всичко ще бъде наред.
И от там се почна ебааатихимиотерапевтичнияонко-купон. Още един весел коктейл, моля, здравната каса черпи! Наздраве за невидимия ми приятел! Наливай! Всички приятели, които идват на свиждане, са инструктирани да носят цигари, хероин и сланина с праз. Започнаха химиотерапията, почувствах се малко по-добре, по цял ден четох, гледах тенис и преяждах с най-хубавата храна, като междувременно направих няколкостотин чисти лева от спортни залагания по интернет. 'Баси, много хубаво не е на хубаво, трябва да има някакъв баланс. Пък и след толкова много фалшиво уиски най-вероятно ще се окажа резистентен към терапията. Еми... познах. Оказа се, че терапията не действа и туморът е пораснал в сравнение с началото, но ще я сменят с някаква друга, която би трябвало да подейства. Спокойно, викат, всичко ще бъде наред.
Тук все още бяхме в самото начало - индивидуална стая, спокойствие, глезотийки, внимание, абе шик, лукс, болен Гошко за кокошка... Малко по малко обаче нещата започнаха да си ебават майката генерално. Появиха се страничните ефекти от химиотерапията. Вкусът в устата ти се променя от "свежа утрин" на "разкопан гроб". Гаденето е ясно, то не е чак такъв проблем, особено за бохем със закалка. Но най-най-скапаното нещо са миризмите - ставаш по-чувствителен от ловджийска хрътка.
От пет метра усещаш нетърпима смрад от кожата, косата и дрехите на хората, а дъхът на всички, които ти говорят от по-малко от 7 метра ти лъха на нещо умряло и забравено една седмица на слънце. Дъвките превръщат човешкия дъх в ароматна плитка от мърша с мента. Единствено хладилникът мирише по-зле от кенефа, честно, отваряш вратата и 40 различни варианта на остатъчна смрад ти забиват тупаница в носа.
Тези удоволствия, комбинирани в приятен летен коктейл от перманентното гадене, вкус на мухъл в устата, инжекциите с химиотерапия в гръбначния стълб и вземането на костен мозък за изследване превръщат рака в едно от 100-те неща, които задължително трябва да преживееш преди да навършиш 30. Така започваш да оценяваш малките неща - например, много е яко отново да можеш да дишаш. Да дишаш помага и на сексуалния ти живот. ОХ!
Споменах за миризмите. Юли месец, навънка - 40 градуса, в болничната стая - 55, ама минимум. Въздухът не мърда, защото сме трима, а единственото прозорче е тясно като гъза на мравояд. Предстои ми в следващите 80 часа да бъда вързан към системата с химиотерапията. На съседното легло лежи дядо Киро от Самоков, който е с катетър, а урината му се събира в пластмасова торба.
Слънцето нагрява торбата, урината започва да се изпарява, съответно при всяко размърдване на стареца до мен достигаше смрад все едно си правя инхалация над септичната яма на село. Така изкарах 4 денонощия, в които повърнах около 25 пъти, а химиотерапията дори не беше изтекла. След това повърнах още 40. Поне повръщането е нещо, което чакаш с нетърпение, защото след това ти поолеква за 2 часа.
Друг симпатичен човек е Васко, на 62 години, който вярва в световната конспирация на юдомасоните, рептилите и евреите. Същият има страх от игли и се напикава в гащите, когато му вземат кръв. Ама се напикава ИСТИНСКИ - мокро, обилно и без угризения. А кръв вземат всяка шибана сутрин. Друг готин пич беше дедо Милован от Перник, който не се изкъпа нито веднъж в продължение на 23 дни, не се преоблече, не му смениха чаршафите, но за сметка на това след всяко хапване имаше ритуал да се оригне 4 пъти, да се изреже хайдушки 3 пъти, да се обърне и да заспи. Това бяха и горе-долу единствените смислено обагрени жизнеутвърждаващи звуци, които издаваше.
Имах щастието да преживея и други прекрасни случки с неочакван край. На съседното легло настаниха бай Иван от Дупница, 57 годишен, който цял живот е пил, пушил и е работил с отрови, най-накрая се разболял от левкемия и месеци наред се лекувал с уиски на гладно, като естествено отказвал да отиде на лекар. Пар екселанс балкански мачо, най-чиста форма.
Когато легна на съседното легло, изглеждаше на 80, нямаше зъби и повече не стана - 10 дена се бориха да го спасят, но накрая сгъна баницата след тридневна агония. Беше... незабравимо. На два пъти присъствах на изнасяне на трупове. В отделението има двама психичноболни пациенти - мъж и жена, които надават сърцераздирателен вой всеки път, когато някой ги докосне, ама вият така, че цялото отделение кънти, а другите болни бягат от стаите. Някакъв човек ми повърна в краката, след което припадна.
В общия кенеф, където има три кабинки, трима старци клечат на отворена врата, серат и си приказват за геополотика. В тоалетната пред приемния кабинет някой тържествено се беше изтропал на земята - пред самата чиния, което е необяснимо с оглед на факта, че на 15 сантиметра има истинска тоалетна, а седнал принципно е по-комфортно, отколкото клекнал на пода.
Това беше моят скромен обзор от първите 6 месеца в прелестния свят на онкологичните заболявания. Решил съм да го преборя, а като стане, ще публикувам пърия си бестселър Суши, секс и хазарт - моята битка с рака. Дотогава обаче остават множество доволно кафеви месеци, в които като цяло мога само да хвърлям боб и да стискам палци.
Но знаете ли какво? Ебал съм му майката.
Накрая всичко ще бъде наред.