В началото на романа Тютюн “Гроздоберът беше към края си”
Снимка: В началото на романа Тютюн “Гроздоберът беше към края си”
„Тютюн“ е най-известният роман на Димитър Димов и един от най-четените романи в българската литература. В кампанията „Голямото четене“ (2008 – 2009) на Българската национална телевизия е класиран на трето място след „Под игото“ и „Време разделно“ и преди „Железният светилник“, „Малкият принц“, „Майстора и Маргарита“, „Властелинът на пръстените“ и „Осъдени души“.
В началото романа Тютюн “Гроздоберът беше към края си”
Сюжетът на Тютюн е свързан с професионалното развитие на два персонажа, на Ирина като лекар и на Борис, като бизнес магнат (в тютюневото производство). Макар двамата да имат връзка, всъщност не тя е основната за романа, е битово-историческото описание на българската действителност преди 1944-та година.
Романът е екранизиран през 1961 година от режисьора Никола Корабов.
Гроздоберът беше към края си.
От малките вили и кирпичените постройки сред лозята се разнасяха ту задружни песни, бързи и жизнерадостни като хоро, ту самотни и провлечени гласове на един само певец, наситени с печал, която се издигаше към синьото небе. Слънцето грееше меко, листята на черниците, крушите и дюлите, засадени около вилите, капеха при всяко полъхване на вятъра, а жълтите пръчки на лозите, привързани с лико, висяха огънати безпомощно под тежината на изобилния плод. По песъчливата и рохкава почва между дънерите сновяха с кошници гроздоберците — повечето млади хора. Те се смееха весело и се закачаха помежду си. От време на време прекаляваха и биваха нахоквани от по-старите. Памида те изтърсваха небрежно в каци и кошове, а кехлибареножълтия болгар и мискета, покрит със синкав прах, нареждаха грижливо в плитки сандъчета, за да го поставят после в трици, които щяха да го запазят до късна есен. Когато се събираха около каците или сядаха да закусят, те започваха да се замерват със зърна, виковете им ставаха някак лудешки, а закачките — горестни и настойчиви, защото знаеха, че това опиянение от слънце, любов и сладък плод щеше да трае само няколко дни.
Ирина — дъщерята на Чакъра, старши стражар от околийското управление, известен на целия град, също вземаше участие във веселието.
Ирина тръгна между лозята по остатъците на един древен римски път, за който учителят по история в гимназията твърдеше, че е от времето на император Траян. До зидовете, които укрепваха наклона, за да не се рони почвата, растяха градински чай и къпини, пожълтели от есента, и шипки с оранжеви плодове. Някои от лозята бяха вече обрани и пусти. Само плашилата, с изтърбушени сламени туловища и фантастични шапки, висяха самотно на коловете си и тъжно поклащаха от ветреца дрипите си. От многоцветната и умираща растителност, от имортелите и жълтурчетата край пътя се излъчваше някакво примирение, което тишината и мекото слънце насищаха със сладостна печал.
