Созопол, Силвия Андреева
Снимка: Созопол
Тъй отчаяно искам да мога и аз,
да заключа вратите на родната стряха,
да поема към чужди морета на юг,
нозе да заровя под техния пясък...
Но помня! Макар със склопени очи,
цветовете на моя Созопол обичан,
умирам, щом дълго не виждам брега,
разпилявам се цяла, на пяна приличам.
Долавям дъха на столетно дърво,
приютило в прегръдките старите къщи,
ухае на детство, на сол и смола,
на тютюна познат... Сякаш татко е вкъщи...
Дочувам сигнала до болка познат,
на рибарския кораб кръстосващ морето,
захождащ към пристана шумен по здрач,
на тайфата смеха, на градчето сърцето.
Посрещам нощта, пълна с ясни звезди,
разпиляла мастило над плажове топли,
говорят скалите с безкрая пред тях,
за отминали зими и ръждясали котви.
Тъй отчаяно искам да мога и аз,
да заключа вратите на родната стряха,
но не спира кръвта да ме тегли назад...
И да шепне за тези преди мене що бяха!
Созопол, Силвия Андреева
