Рок група взима участие в кинокласиката “Фотоувеличение” на Микеланджело Антониони през 1966 г.
Снимка: Рок групата Ярдбърдс
Рок групата Ярдбърдс взима участие в кинокласиката “Фотоувеличение” на Микеланджело Антониони през 1966 г.
Ярдбърдс е английска рок/ритъм енд блус група, която бележи стартирането на кариерите на трима от най-известните китаристи: Ерик Клептън, Джеф Бек и Джими Пейдж. Музикантите са пионери във всички китарни иновации през 60-те: фуз тон, фийдбек, дисторшън, ехо ефекти и др. След напускането на Клептън групата претърпява множество реформи, докато през 1968 поставя основите на новата банда Лед Цепелин.
През октомври 1963 година по покана на Кийт Ралф и Пол Самюел-Смит, Ерик Клептън се присъединява към групата Ярдбърдс. Първоначално бандата е от петима: Кийт Ралф – вокал и хармоника; Крис Дрежа – ритъм китара; Пол Самюел Смит – бас китара; Джими Маккарти – барабани и разбирасе Ерик Клептън на соло китара. По време на 18-месечният си престой в групата Ерик спечелва прякора си „Slowhand“ („Бавната ръка“), който се ражда от неговия навик по време на концерт да сменя скъсана струна на китарата си под съпровода на бавните ръкопляскания на групата и публиката. Клептън записва първия си албум, озаглавен „Five Live Yardbirds“ и „Sonny Boy Williamson and The Yardbirds„. Групата също записва и сингъла „Good Morning Little Schoolgirl„. Макар участието му в бандата да не е особено доходоносно за него Ерик закупува първата си стойностна електрическа китара – черешово-червен Gibson ES-335.
През 1965 година Клептън напуска Ярдбърдс, когато групата започва да се отдалечава от блуса и да се ориентира към по-комерсиално звучене със песни като „For Your Love“. След напускането на Ерик Клептън неговото място е заето от студийния китарист Джими Пейдж, предложен от самия него. След това е включен и Джеф Бек.
„Фотоувеличение” (1966, Blow Up) е първият от трите англоезични филма, които холивудският продуцент Карло Понти договаря с Микеланджело Антониони. И този филм, както и „Забриски пойнт” (1970, Zabriskie Point), и „Професия репортьор” (1975, The Passenger) стават легендарни „картини” на своето време. Още по-чудно, и трите филма бяха показвани отсам Желязната завеса – наистина със закъснение, и с някои „редукции” от страна на соц-цензурата, но фактът си е факт – за властите от преди 1989 г. визията на Антониони трябва да е изглеждала критична към капитализма, или поне към Запада... Каква заблуда – визията е критична към нещо неизмеримо по-важно и това съвсем не е the Swinging London of the 60ies, колкото и първият филм да е информативен по въпроса.
