Проф. Чорбанов: Сертификатът не спира вируса, а ограничава права, борете се за свободата
Снимка: Проф. Чорбанов: Сертификатът не спира вируса, а отраничава права, борете се за свободата
ЗА ДЪРЖАВАТА, ЗА МОЯТ ОБЩЕСТВЕН ДОГОВОР С НЕЯ И ЗА ВАЖНОТО НЕЩО В ЖИВОТА
Синдромът на опиянението от властта е описван многократно през вековете. Факт е, че много хора губят разсъдък и трезва мисъл попадайки на позиция, в която други хора зависят от тях.
Понякога обществото си затваря очите за тези явни деформации у личността, но в ситуация на световна пандемия и отчайващо неадекватни мерки от страните по света това поведение на взимащите решения (decision makers) няма как да остане безконтролно и без реакция от хората, които цял живот работят в лабораториите в сферата на имунологията, вирусологията и ваксинологията.
Книжни бюрократи, чиновници, теоретици, математици, калкулаторджии, всякакви директори, началници на нещо си, съветници и завеждащи се втурнаха да подпират държавата в борбата за доказване на собствената им състоятелност, бюджет, позиция и изконно желание за известност в обществото, в което нямат други основания да бъдат известни професионално.
Това даде възможност на същото това общество да види колко безпредметни хора заемат държавни и обществени длъжности с огромни претенции без да имат и най-малкото основание за това. А шамарът за тези хора беше много ясен и тепърва все повече ще се прояснява цялата недалновидност, некомпетентност, откровено шарлатанство и абсолютна парвенющина – просто балона почва да се пука.
Разбрахме, че държавите така са структурирали своите администрации, че най-важния компонент на държавен служител, отговарящ за здравната сигурност е абсолютното съгласие с власт-имащия, липсата на критично мнение и бурната страст за запазване на заеманата позиция.
Просто е, нали? Люшкахме се като опашката на хвърчило – винаги заедно с хвърчилото, но много по-безконтролно, по-хаотично и още по-безсмислено. И сега, когато някой реши да издърпа хвърчилото на земята, защото вече е видно, че то няма да лети то ние, опашката, още се реем из облаците. Жалко е...
Разбра се – вече и официално, че тези зелени сертификати по никакъв начин не способстват възпирането на вируса, а само ограничават права, принудително карат хората да търсят начини за придобиването им и дават възможности на всеки администратор да се чувства като феодал с власт, дадена му свише.
През отминалите 22 месеца много хора ме питаха защо го правя. Защо правя всичко това, защо трябва да се боря срещу държавния апарат, администрации, директори на нещо си, здравни инспектори, министри и цялата банда от хора, които за нищо на света на искат да противоречат на официалния тренд, зададен от световната мода.
А обяснението е много просто – това е моят обществен договор, написан в детството ми и подписан с получаването на дипломата ми за висше образование от Софийския университет. Ще питате какъв е този договор ли – сега ще ви го опиша.
Роден съм в неделя, в 14 часа следобяд. Затова и пиша този текст в неделя. Възпитан съм да бъде честен с хората, да не злоупотребявам с доверието им и да давам винаги максимума от това, което мога. Един вид – да не се пестя. Всеки, който ме познава добре може да го потвърди – от детството ми, през училището, казармата, университета, та до работните ми места. Независимо дали ме харесват или не, хората знаят, че не се поддавам на изкушения, не доноснича, не се възползвам от възможности за корупция, всевластие или какъвто и да е подтик за възползване и контрол над някого.
Научиха ме в семейството ми, че качествата, които имам ме задължават в много по-голяма степен от другите да давам това, което получавам. Колкото повече можеш и знаеш, толкова повече си длъжен да даваш, да помагаш и да подкрепяш тези, на които не е дадено това, което е дадено на теб. Същите тези хора, които нямат моите качества заплатиха моето образование в училището и университета – аз съм образован безплатно с парите на обществото. Затова и съм задължен на българското общество. Това е част от моя обществен договор – всичко, което зная, придобия или науча в процеса на работата ми трябва да бъда споделено с хората, които са ме изпратили там, плащайки образованието ми. Без да ви звучи патетично – такива са моите разбирания и към това съм се придържал през целия си живот. Работил съм винаги поне двойно повече от това, за което ми е било плащано. Работил съм и когато нищо не ми е било плащано. Изпълнявах и изпълнявам безплатно маса обществени функции като доброволец в комисии, комитети и държавни структури без да се чувствам ощетен, измамен или пренебрегнат. Често оставях амбицирани люде да тичат към поредната позиция, за която нямат качества, само заради запазване на мира, спокойствието и атмосферата. Понякога разбирах, че не е трябвало тези хора да бъдат оставяни да го правят. Нищо.
Клиширано е да кажа, че не е важно в колко битки си победил, а в колко битки си влязъл. Защото победата често зависи от конюнктурата, ситуацията, силите и възможностите. Но желанието - това зависи само от мен. Нямам желанието да бъда поругаван, унижаван или притискан от обстоятелствата. Но това е нищо в сравнение с ужаса, който бих изпитал ако се огледам в огледалото и там видя не човека, когото харесвам, а жалък тарикат, приобщил се към властта и слугинстващ на тези, които са силните на деня. Ще продължавам да изпълнявам своя обществен договор до края на тази пандемия а и след нея, ще показвам на хората всичко, което смятам за правилно и не мисля, че някой в тази страна може да ми забрани да правя това, което правя най-добре. Независимо дали това харесва или не на тези, които искат да вкарат нацията до послушни потребители на здравни сертификати.
И накрая няколко думи и за най-важните неща в живота. Битките за правота и свобода са нещо много важно, но най-важното е когато се прибираш в дома си да знаеш, че някой ще отвори вратата, за да те посрещне. Борете се за близките си, за тези, които обичате и ви обичат. Борете се за правата си така, както в древността хората са се били по крепостните стени на градовете си, за да запазят своята свобода.
Няма как да не благодаря на хората до мен – близките и синовете ми, колегите, хората от ИТН, приятелите и на безкрайната армия от непознати, които през цялото това време застанаха зад мен, което даде смисъл на всичко.
Борете се за свободата си, за да можете да изпиете сутрешното си кафе с любим човек като свободни хора.
Проф. Андрей Чорбанов, Фейсбук профил
