Оловните войници от едноименната приказка на Ханс Кристиан Андерсен
Снимка: Оловните войници от едноименната приказка на Ханс Кристиан Андерсен са направени от лъжица.
„Храбрият оловен войник“ (Den Standhaftige Tinsoldat) е приказка от датския писател Ханс Кристиян Андерсен. Публикувана е за пръв път през 1838 година.
Оловните войници от едноименната приказка на Ханс Кристиан Андерсен са направени от лъжица.
Храбрият оловен войник
Имаше някога двадесет и пет оловни войници, които бяха направени от една стара оловна лъжица. Те държаха пушките си на рамо, стояха с дигнати глави и бяха облечени в червени мундири. Първите думи, които те чуха, когато отвориха капака на кутията им, бяха: „Ах, оловни войници!“. Тия думи извика едно малко момченце. То получи оловните войници за рождения си ден. Всички войници бяха съвсем еднакви, само един от тях не приличаше на другите: той имаше само един крак, защото беше излян последен и оловото не бе стигнало за него. Но той стоеше върху единия си крак здраво и изглеждаше най-интересен от всички.
На масата, където малкото момченце нареди войниците, имаше и други играчки, ала най-хубава от всички беше един картонен палат.
Едно момиченце стоеше посред разтворените врати на палата. То беше изрязано от хартия и бе облечено в копринена рокличка. През рамото му се спущаше тясна синя панделчица, а на гърдите му светеше блестяща звезда. Момиченцето стоеше на един крак, с протегнати ръце – то беше балерина, а другият му крак бе вдигнат тъй високо, че нашият оловен войник съвсем не можеше да го види. Той си помисли, че хубавицата е също като него с един крак.
– Ето жена за мен! – каза си той. – Само че тя е от благородно семейство, живее в палат, а аз имам само една кутия. Но все пак нека се опитам да се запозная.
И той се скри зад табакерката, която стоеше на масата. Оттук войникът можеше да наблюдава чудната балерина.
Късно вечерта сложиха в кутията всички други оловни войници и всички хора в къщата легнаха да спят.
На сутринта децата станаха и сложиха оловния войник на прозореца.
Изведнъж прозорецът се отвори и нашият войник полетя с главата надолу от третия етаж. Момченцето и прислужницата изтичаха веднага долу да го търсят, но не можаха да го намерят.
Плисна пороен дъжд. Когато времето се проясни отново, дойдоха две улични хлапета. Те направиха от вестник малка лодчица, сложиха в нея оловния войник и я пуснаха във водата.
Лодчицата подскачаше и се въртеше на всички страни така, че оловният войник трепереше цял, но се държеше храбро: с пушка на рамо, с дигната глава, с изпъчени гърди.
Лодката заплува под някакви дълги мостове; стана тъй тъмно, като че оловният войник попадна отново в кутията си. „Къде ли отивам?“ – помисли си той. „Ах, защо не е сега с мене поне оная хубавица, пък ако ще да стане и два пъти по-тъмно!“
Потокът носеше лодката все по-бързо и по-бързо, тя се плъзна надолу, завъртя се веднъж, два пъти, напълни се с вода и започна да потъва.
Хартията се разкъса и в същия миг една риба го глътна.
Каква тъмнина! Но оловният войник се държеше храбро и здраво стискаше пушката си.
Рибата се мяташе насам-натам, правеше страшни скокове и из веднъж замря като ударена от мълния. Блесна светлина и някой извика:
– Оловният войник!
