Наслука, Александър Димитров
Наслука
Не ни родиха на тоя свят бедни.
Стана нещо по-лошо:
отгледаха ни
почти напълно неуки
и в повея на сън мощен
забиха пирон
ръждясал,
клеясал
и закачиха ни куки
не другаде, ами в ума
а после казаха –
хайде, наслука
пък ние заплувахме
в блата и дъна.
Майките ни така ни научиха.
Защо да е Човек,
ако може да е куче?
Защо да не правим това
и то тука, и тука
и всичко да е така
че да сме тихи
и хайде, наслука
похлупвай глава
нагоре с очите
надолу с гърдите
хапи асфалт до откат
и проклинай съдбите
които са изпитвали глад.
Ние глад в стомасите нямаме.
Какво остава за по-горе
асфалтът из челюстите
е нещо, което не спори
той само слуша
плашещо пълни венците
кукичка по кукичка
в мозъка се гуши -
да ядат младенците!
да се хранят сами
с топлия плен
на синджир помътнели съдби.
Но, хайде, наслука, нали?
Снимка: Донев.нет