Лястовичката, Мирослава Симеонова
Беше петък следобед. Прозорецът бе широко отворен. От мястото си от време навреме поглеждах жицата, по която бяха накацали – като ноти по петолиние – лястовички. Готвеха се за далечния си полет. Внезапно една лястовичка влетя в стаята и пърхането на крилата и беше като хвърлен камък в застояла вода – застиналите в тишина и покой мебели сякаш се раздвижиха, чуха се сподавени възклицания.Част от колегите ми гледаха строго, сякаш се беше случило нещо неприлично, нещо не в реда на нещата. По лицата на други се изписа нежност:
- Горкичката, как ще се измъкне сега?
- Отворете и горния прозорец, ще усети въздушната струя и ще си намери пътя. – услужливо посъветва някой.
Не зная защо, но този момент ми се стори особено важен.Дотогава тишина беше покорила всички, а ето че нахлу някаква си лястовичка и мебелите, приборите, оживяха. Маските, които колегите носеха до този момент, паднаха. И аз ги виждах с оголени лица пред мене.Но само за миг.
Не знам защо, но в този момент се почувствах цялостен.Лястовичката привлече вниманието ми, събра погледа и вниманието ми. Следях отчаяния и опит да се измъкне от капана, в който беше хлътнала по случайност. Присъствието и ме правеше щастлив, но скоро се замислих за това, че е пленница, несвободна. Отворих и другия прозорец, тя се измъкна от пленничеството си, кържа малко, след което кацна на жицата – при другите си посестрими. Радвах се вместо нея, изпитах облекчението, което тя изпитваше. Почти физически изпитвах допира на въздуха в крилете и. Издигах се над улици, къщи, хората. Усещах красотата на природата.
След като видях лястовичката до другите, станах предишния прилежен служител. Но цифрите се мержелееха пред очите ми, не можех да се концентрирам. Затърсих кутията с цигарите, погледнах към колегата Димов. В това време той отхлабваше възела на връзката си. Намигнах му – това беше нашият знак, с който се подканяхме да отидем в пушалнята – шефът ни, невъобразим педант – не разрешаваше да пушим в канцеларията. Димов веднага разбра и докато другите продължиха да премятат ведомости и отчети, се измъкнахме тихомълком.
Разбирахме се без думи – аз извадих с почуда празен пакет, но Димов великодушно извади една кутия „Кент”, а аз извадих позлатена запалка, която събираше погледите на всички в отдела. Той всмука жадно, помълча, след това направи кръгче дим и каза.
- Стареем, Родев, стареем.
- Ти пък!Какво ти става, та започна да хленчиш?
- Ами как да ти кажа – напоследък не съм добре.
- Хайде, хайде, сигурно си изморен.както всички, разбира се. Ти нали ще излизаш сега, в кроя на август, ще си починеш, ще се почувстваш по-добре.
Някакъв глас, вътре в мене попита дали аз казвам това. Не завиждах ли доскоро на лястовичката?
- Омръзна ми вече всичко! – изстена Димов. – службата, жената, домът ми, чехлите ми, телевизорът, вестниците – всичко!
Помълча и добави:
- Знаеш ли какво ми се иска?
- Какво?
- Ами…може да ми се смееш, ама ще ти кажа. – И той отново жадно всмука цигарен дим. – Искам да замина за Австралия. Ама не със самолет, а с колело. У нас на тавана, имам едно старо колело, немско е, с кош, и ако го стегна ще стане като ново. Няма да вземам много багаж, ще събера всичко само в раница и ще тръгна ей тъй… Ще работя каквотио мога по пътя – нали знаеш, всеки мъж тука е майстор във всичко…
Той отново замълча. Минута –две пушихме мълчешком. Той отново наруши мълчанието:
- Представяш ли си през къде ще мина? – Енергично тръсна пепелта на цигарата, погледна ме и след това зарея поглед над покривите на грозните сгради наоколо. – Турция, Иран, Афганистан, Пакистан, може би приказната Индия? След това наистина ще се кача на кораб и ще стигна до Австралия.
Мълчах и го гледах право в очите. Правеше опити да избегне погледа ми. И никак не се изненадах, когато чух:
- Само че – нали разбираш – не мога да го направя. Скоро ще женя дъщерята, синът ще се върне от казармата.
Не бях забелязал, че слънцето се беше скрило, сенките бяха станали по-плътни. Косата на Димов светлееше и открояваше смуглото му лице.
Смачках догорялата цигара и казах:
- Хайде да ходим, че шефът ще се сърди.
Не исках да си задавам въпроса дали това което казах имаше примирение, но знаех, че и друг бе следил полета на лястовичката. Отхвърлянето на ведомости и отчети нямаше да е толкова досадна работа. До края на работното време…
Мирослава Симеонова