Избрани стихове, Мирослава Симеонова
Не ме осъждай
отчаяно да тичам
след безплътни сенки
и илюзии...
Не ме осъждай да горя без топлина,
не да светя – да мъждукам
в празното пространство.
В тези драматични времена
не ме осъждай
на безвремие
Снегът е приютил града
под мекото си одеяло.
Бълбука стародавната река
под крехкото си одеяло.
Завръщам се –
пречистена и светла
при извора на радостта.
Завръщам се –
получила прошка
за своя грях и вяра,
за езическата свобода.
Завръщам се
мъдра, почти щастлива,
силна, почти неустрашима.