Дора Габе, родена на 28 август 1888 г.: Силната любов ражда силна поезия
Снимка: Дора Габе с голямата си любов Яворов
Дора Габе е българска поетеса от еврейски произход.
Истинско име на Дора Габе е Изидора. Поотесата е родена на 28 август 1888, с. Харманлък, днес Дъбовик, Добричка област, почива на 16 ноември 1983, на 95 години в София.
Дора Габе за пръв път публикува в Шумен стихотворението „Пролет“ в сп. „Младина“ (1900).
Тя създава много поезия за възрастни и деца, пътеписи, разкази, есеистична проза, импресии, отзиви за театрални статии по въпроси на чуждестранната и българската литература, спомени за поети и писатели в списанията „Съвременна мисъл“, „Златорог, „Полско-български преглед“, „Демократически преглед“, „Листопад“, „Добруджански преглед“, „Изкуство и критика“ и др., във вестниците „Слово“, „Епоха“, „Вестник на жената“, „Свободна реч“, „Зора“, „Женски глас“, „Мисъл“, „Съвременник“, „Вестник на вестниците“, „Дневник“, „Заря“ и др., в детските периодични издания „Светулка“, „Детска радост“, „Детски свят“, „Другарче“, „Детски живот“, „Росица“, „Славейче“, „Весела дружина“, „Прозорче“, в детските списания „Славейче“, „Дружинка“, „Деца, изкуство, книги“ и др.
Първата лирична стихосбирка на Дора Габе „Теменуги“ е в духа на модния в началото на века сецесионен сантиментализъм и отчасти — на налагащата се поетична конвенция на символизма.
Дора Габе: „Човек се нуждае от една голяма любов. За целия си живот само от една. Аз обичам истински само Яворов.”
Силната любов ражда силна поезия. Доказателство за това са така пропитите с нежна чувственост стихотворения на двама от бележитите писатели в нашата литература Пейо Яворов и Дора Габе. Едно случайно стечение на обстоятелствата среща двете личности. Тяхното приятелство поражда силни чувства у двамата и то остава в спомените на поетесата.
ОБИЧ
Нашето небе е тъй дълбоко,
нашите звезди са тъй големи
и земята наша е безкрайна,
а се сбира цялата в сърце ми!
Ти ли, моя майчице направи
тая обич толкова голяма,
че света във нея се побира,
че в света на нея равна няма?
Че прегръщам с обичта си, майко,
нашата земя, с цветя покрита,
с пресен дъжд на пладне оросена
и с дъга, на златен сърп извита.
Че ми греят право във сърцето:
златно слънце, ниви позлатени,
утрин рано сребърна зорница,
в топла вечер облаци червени!
Нашето небе е тъй дълбоко,
нашите звезди са тъй големи
и земята наша е безкрайна,
а се сбира цялата в сърце ми...